Мълчана нежност

Разсипани карамфили
по пътеки от злачна мъгла,
дълги сенки унили,
влачещи в тъмното
блещукащата си плахо душа,
аз не знам още колко има
до онзи миг, в който ти,
в който аз
ще се докоснем, съгрешили
да се мислим за богове,
вярващи, че е в нашата власт
целият свят в краката си да сложим
и от думи рози и ириси да валят,
когато мисля за теб, 
настръхва моята кожа,
чувствам такъв неистов глад,
че до последната клетка се забравям
и само тогава съм птица с уморени крила,
милувка с пера е нещо несравнимо,
а какво ли е да те помилват с душа ?

**********************

Сrescendo sin'al forte 

Ще помръкне денят
и зелените нощи ще плачат,
някак тягостно дълго,
като песен на тъжна река,
която унило 
водите си тежки там влачи
към далечно море,
непогалило с изгрев брега.
Не признавам, любов,
твойто право 
над мене да властваш,
да ми пееш в нощта,
после дълго да пиша писма,
с много трудни въпроси,
а отговорите - неясни.
Идваш с трясък и гръм 
или тайно...
Не мога така.

====
Сrescendo sin'al forte[крэшэндо син аль фóрте] - усиливая <звучность> до громкой.

**********************

Въпроси-мълнии 

Ако ти не съществуваше,
щях ли да съм по-щастлива
или душата ми 
щеше да бере незабравки
по поляните на тъгата?
Събуждаш в мен инстинкта 
на малка грешница.
Питам се дали вещиците 
мразят цветята
и залезите си наливам
във високи чаши,
които една след друга
апатично изпивам.
Бих искала нещо 
много нежно да ти кажа,
но ти обръщаш гръб
и душата ми бавно изстива. 

Ако ти не съществуваше,
щях ли с нежността си 
да те нарисувам
и да се моля 
някаква богиня непозната
да сбъдне копнежа,
твоят истински глас 
до моя да чувам?
Ако... въпроси-мълнии,
които небето ми нараняват,
вали проливен дъжд, 
но някъде далече,
само тътен и огънят 
пали посърналата плява,
по която несбъднатото щастие 
отминава тихо и не го виждам вече.

**********************

Тежиш ми, обич моя... 
 

Тежиш ми, обич моя...на сърцето.
Като онези воденични камъни тежиш.
Понасям тази тежест, общо взето.
Но ако мислиш, че е леко, ще сгрешиш.
Проклета съм и упорита като муле,
дори да казват, че е безнадеждно, все едно,
до кръв петите на копнежа ще ожуля-
да светнат бели, на страстта ми тържество
и пак листенцата на рози ще накъсам,
дори да е банално, но е шик,
в леглото ми на сласт да заухае,
когато любиш ме с задавен,жарък вик.
Тежиш ми, обич моя,...но те искам.
Едва ли знаеш колко много... По- добре.
Любов такава е мория и притиска,
като гранитен камък беззащитното сърце.

Етикети: въпроси, вятър, карамфили, мълнии, обич, тежиш ми